Възможно ли е да задаваме граници без да се чувстваме виновни?
Имала съм проблеми да кажа „Не!”. Много жени и мъже традиционно са се научили да не казват „не”, особено когато са изправени пред авторитетни фигури. Повечето от нас са израснали с това, че „не” не се казва на родители, роднини, учители, шефове.
Възможно ли е това да е заради културата ни, пола ни, социалната или религиозна принадлежност, да се съобразяваме и да се молим. Често сме водени от страха от отхвърляне, да избегнем конфронтация или пък чувството за вина, да не нараним чувствата на другите.
Разбира се, от изключителна важност за нас е да можем да кажем „не”, особено когато е необходимо да защитим границите си и да се придържаме към приоритетите си.
Как обаче да кажем „Не!”. Например , ако мой приятел ми иска колата, неудобно ми е да му откажа, да бъда директна и да му кажа „не” или да му откажа дипломатично. За да бъда дипломатична , трябва да съм уверена в начина си на изразяване, за да тегля чертата.
„ Предпочитам само аз да шофирам колата си.”
„Важно е за мен , колата ми винаги да ми е под ръка.”
„Не съм съгласна да дам колата си на някой друг .”
„Обещах си ,че няма да позволя някой друг да кара колата ми.”
Трудно ще му е да оспори някое от тези изявления. Задръжте докато човека отсреща осъзнае това, което искаме да му кажем. Може би , въобще не е очаквал да чуе „не” и ще му трябва време да асимилира казаното.
В допълнение можем да използваме и „сандвич” метода за комуникация. Този метод започва с едно положително становище, посочва дипломатичното „не” по средата и завършва с друго положително становище. Например: „Разбирам, че имаш нужда от колата ми този уикенд. За съжаление , обаче предпочитам само аз са я шофирам. Надявам се, че може да се намери друго решение.”
Изключително важно е за нас да сме самоуверени и със самочувствие.
вторник, 6 март 2012 г.
Как да кажем „не” и да запазим добрите отношения?
Възможно ли е да задаваме граници без да се чувстваме виновни?
Имала съм проблеми да кажа „Не!”. Много жени и мъже традиционно са се научили да не казват „не”, особено когато са изправени пред авторитетни фигури. Повечето от нас са израснали с това, че „не” не се казва на родители, роднини, учители, шефове.
Възможно ли е това да е заради културата ни, пола ни, социалната или религиозна принадлежност, да се съобразяваме и да се молим. Често сме водени от страха от отхвърляне, да избегнем конфронтация или пък чувството за вина, да не нараним чувствата на другите.
Разбира се, от изключителна важност за нас е да можем да кажем „не”, особено когато е необходимо да защитим границите си и да се придържаме към приоритетите си.
Как обаче да кажем „Не!”. Например , ако мой приятел ми иска колата, неудобно ми е да му откажа, да бъда директна и да му кажа „не” или да му откажа дипломатично. За да бъда дипломатична , трябва да съм уверена в начина си на изразяване, за да тегля чертата.
„ Предпочитам само аз да шофирам колата си.”
„Важно е за мен , колата ми винаги да ми е под ръка.”
„Не съм съгласна да дам колата си на някой друг .”
„Обещах си ,че няма да позволя някой друг да кара колата ми.”
Трудно ще му е да оспори някое от тези изявления. Задръжте докато човека отсреща осъзнае това, което искаме да му кажем. Може би , въобще не е очаквал да чуе „не” и ще му трябва време да асимилира казаното.
В допълнение можем да използваме и „сандвич” метода за комуникация. Този метод започва с едно положително становище, посочва дипломатичното „не” по средата и завършва с друго положително становище. Например: „Разбирам, че имаш нужда от колата ми този уикенд. За съжаление , обаче предпочитам само аз са я шофирам. Надявам се, че може да се намери друго решение.”
Изключително важно е за нас да сме самоуверени и със самочувствие.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар